Пловдив почете 144 години от трагичната гибел на Апостола на Свободата Васил Левски

С панихида в църквата „Св. Св. Петър и Павел“ и поклонение пред паметника на Васил Левски на централната алея на Бунарджика, днес в Пловдив беше почетена 144 – та годишнина от трагичната гибел на Апостола на Свободата Васил Левски.

На церемонията присъстваха областният управител Здравко Димитров Кметът на град Пловдив инж. Иван Тотев, председателят на Общински съвет – Пловдив – Савина Петкова, представители на командването на Пловдивския гарнизон, заместник-кметове, общински съветници, кметове на райони и представители на общинската администрация. Във възпоменателното честване участваха представителни формирования от Пловдивския гарнизон – почетна рота, военен духов оркестър и венценосци, членовете на комитет „Родолюбие“ и Общински комитет „Васил Левски“, ученици от спортното училище „Васил Левски“ и Националната търговска гимназия, граждани, политически, обществени организации и медии, а водещ бе актьорът от Драматичен театър – Пловдив – Троян Гогов. Слово пред паметника на Васил Левски произнесе преподавателят по история от Националната търговска гимназия в Пловдив – Георги Василевски.

Здравко Димитров изчака реда си и заедно с гражданите на Пловдив, които бяха дошли да почетат паметта на Апостола,  положи цветя пред паметника на Васил Левски.

Венци и цветя бяха положени и от името на кмета и районните кметове, общинския съвет, политическите партии и организации, почетните консули на Русия и Украйна в Пловдив, Регионалната организация на евреите „Шалом“ Пловдив, Общинският читалищен съюз, Съюзът на  офицерите и сержантите от запаса и резерва, НБ „Иван Вазов“, както и от многобройните признателни граждани, които присъстваха на възпоменанието, в което всяка година с едноминутно мълчание и падане на колене, родолюбивите българи отдават почит пред саможертвата на най-светлия и чист образ в националната ни историческа памет.

 

Слово за  Васил Левски, произнесено от Георги Василевски – преподавател по история в Националната търговска гимназия в Пловдив.

Предлагаме Ви текста на словото:

Уважаеми г-н Кмет,

Уважаеми г-н Областен управител,

Уважаема госпожо Председател на Общински съвет – Пловдив,

Уважаеми пловдивчани,

Приятели,

Навършиха се 144 години от обесването на Васил Левски. Ние отново сме пред неговия паметник  за да отдадем почит, да бъде светла и вечна паметта за него.

Васил Иванов Кунчев, както добре се знае от всеки българин, е родом от Карлово. През 36- годишния си живот той преминава през тежката участ да остане от малък сирак, през служене в църквата с надеждата да получи истинско учение от вуйчо си, през дълбоки вътрешни терзания и търсения, за да го видим, по собственото му признание, в служба на отечеството си от 1861 г. насетне. На това ново поприще младият карловец минава през I легия на Раковски в Белград, учителство в различни краища на българските земи, знаменосец е на четата на П. Хитов, сред участниците е във II  легия и към 1868 г. се изправя пред мъчителния въпрос за бъдещето на революционното движение.                                                                     

Натрупал опит и авторитет, станал вече Левски, той участва в създаването на БРЦК в Букурещ. Понеже част от идеите му остават неразбрани от началото на 1869 започва упоритата, къртовска, опасна работа за осъществяването им :

Пренасяне на тежестта на революционната дейност вътре в страната за всестранна подготовка на народа за въстание;

Създаване на революционен център тъкмо там, където ще се води борбата за освобождението;

– Привличане на всички сили на българския народ към каузата за освобождението чрез обща революция;

Категорично скъсване с всякакви международни комбинации и утвърждаване на идеята, че освобождението на България трябва да бъде дело на българския народ

На едно място той пише : „ Надеждата ни е на Правосъдния и на нашите мишци“;

Налага идеята за републиканското устройство на свободната българска държава.

Така започва оформянето на вътрешната революционна организация, която по някои минимални изчисления на нашите историци обединява не по-малко от 400 частни революционни комитета, в които членуват повече от 10 000 българи. Всъщност това са и главните действащи лица в революционните прояви през 70-те години, Априлското въстание, изграждането на новата  българска държава и Съединението от 1885г.

В течение на тези 3-4 години в непрестанно общуване с всички и всякакви среди на българското общество Левски се налага не само като пръв организатор и тактик, но и като неоспорим авторитет, идеолог и водач на нашата национална революция. Може би най-категоричното доказателство за това е, че хората започват да говорят за него като за Апостол. Апостол на свободата! При това, за разлика от героите на следващото революционно поколение, това име той не си поставя сам. Дава му го  НАРОДЪТ.

Сега ние скърбим на всеки 19.02 за Левски като за най-близък  сигурно защото виждаме у него собствената си представа за най-чист и идеален човек. Истинският българин! Той търси и привлича в пряката революционна дейност – подготовката на всеобщо въоръжено въстание, тъкмо такива хора, които гледат „Народната работа повече от всичко друго“. „Повече от себе си да я уважавате“ – както сам казва. На друго място от него четем : „Чисто народният мъж дава всичко, па и себе си жертва“. „За него няма страх, няма никакви извинения, а смъртта му е самата утеха и душеспасение“. Левски съветва : „На такива хора дай работа, които са разсъдителни, постоянни, безстрашни и великодушни“.

Апостола  не само по право, но и по-скоро по необходимост  застава начело на ВРО. Удивително е, че той намира сили и време да се занимава успоредно както с най-дребни детайли на изграждащата се революционна организация (как да се устрои комитет; как да се водят книжата; как да се събират средства; как да се изпитват оръжия;), така и със стратегическите въпроси:

*за формата на управление на свободната българска държава, която не може да бъде друга освен „демократска“, „свята и чиста република“. „В нея всички народи ще живеят под едни чисти и свети закони“.

*За отстояване на пълната самостоятелност на организацията от външни фактори при вземане на решенията.

* За евентуалните външни съюзници в борбата срещу  Османската империя.

Левски е истински, убеден демократ. Той е изключително чувствителен и към най-дребните намеци за диктаторство и отхвърля винаги убедително, с факти, тези обвинения. За него решенията трябва и винаги се взимат с „вишегласие“, въпреки тежките условия на нелегална работа. Тази дълбока, категорична привързаност към демократичността в отношенията идва от неговата неподправена скромност. В едно писмо от 1871 г. четем : „Всеки каквото заслужи, то не му се изгубва, било, каквото било – добро или зло. Особено ние, които до смърт сме се решили и после освобождението ни да служим на отечеството „… „Ние сме жадни да видим отечеството свободно, па ако щат ме нареди да паса и патките. Не е ли така ? По мое мнение така е най-право и човешко. Аз не гледам на днешните ми страдания и оскъдности във всичко, нито всекидневното ми преследване от полицията от град в град, по селата и кърищата, па и от самите изроди български, нито пък казвам, че щом от началото на работата ни досега съм бил способен при такива страшни и мъчни времена, а сега защо да не съм на еди-кое си място, ами еди-кой си наготово. Напротив, ако му сече главата повече, трябва сам да го поканя на мястото си, пък аз да гледам и друга нека и по-долна служба. Историята ни няма да прекачи заслугите ми другиму“.

Когато четем тези редове, неволно си даваме сметка колко много неща от нашата история и от нашия сегашен живот не се сбъднаха, не се случиха, а не се и случват както ги планира Левски.

България не се освобождава напълно самостоятелно, а в резултат на едно политическо решение на Източния въпрос. Затова и не става „свята и чиста република“ и не българският народ решава каква да бъде свободната българска държава.

Не успяхме и в по-ново време „… да подигнем несъборим  Храм на правата свобода и да дадем всекиму своето“. Колко от нас чуват думите за собствените кривици, казват за чуждите и вървят заедно с критиците си по-успешно напред в обществените дела ?

Но стига мрачни мисли! При всичките си грижи и тревоги Левски е почти отчайващ оптимист. “Какво искам повече, казва той, като гледам Отечеството си че е свободно? Нали това ми е предначертанието  днес за него. Не да видя себе си на голям чин, но да умра братко!… И тогава работата ни ще свети и Българско ще гърми най-бляскаво като едничка държава в цяла Европа“

Левски е оптимизъм, защото вижда РАЯ в свободната българска държава.

Левски е оптимизъм, защото вижда възможност да се освободи сам същият този народ, за който е написал НАРОДЕ с четири въпросителни знака!

И как ?

С любов!

С работа !

С упоритост!

С таланта на всички българи!

Ами , ето ни го примера! За всички нас, когато се усещаме в безпътица и униние, или в съмнение и тревоги. И за по-младите и за всички нас!

@ven10

© Областна администрация Пловдив 2012-2017